Отлитаха във времето години
пълни с горчива мъка и печал,
с тях нерадостна и младостта отмина
оставяйки ме без надежда и без идеал.
Бях живял без спомен, без мечти
в един самотен мъртъв свят,
- нереален и безплътен може би,
тъй страшен сив и непознат.
Мрака на нощта се сливаше с деня,
сивотата на деня се сливаше с нощта,
изгубих всякаква представа в мен
кога е нощ, кога е ден. |
Не помня вече и кога
нещо разкъса сивотата на деня,
като мираж пред мен се появи
и като в мъгла бавно всичко се стопи!
Сърцето ми трепна, забърза и замря,
слънцето внезапно грейна вън,
ръка протегнах, дъхът ми спря
… и потънах в своя летаргичен сън.
…”- Не!” – Сърцето ми лудо тупти,
гърдите ми жадно въздуха вдишват,
усещам, близо до мене си ти,
тичам, препъвам се, ще залитна …
… Изненадан отварям очи
и те виждам огряна в лъчи,
в бяла рокля, с искрящи коси,
с озарено лице от мечти! …
… А беше есен златна и уханна,
шепнеха нежно падащи листа,
и неусетно, тиха, странна,
в сърцето ми промъкваше се любовта.
- О, аз се борех, борех се със любовта,
защото знаех, не щастлива, а жестока ще е
тя
не вярвах в нея, не вярвам и сега,
но ме плени и се превърна във съдба.
И тръгнал яростно срещу съдбата,
отлиташе си ден след ден,
и все по-силна ставаше борбата,
- все по-изгаряща и любовта във мен! …
Треперещ търсех твоите очи
и в бездната им потъвах онемял,
без мисъл, бездиханен, оцелял
в света на моите бленувани мечти.
~STIVKO~
STefan IVanov KOvachev
Sofia, Bulgaria,
1999.04.28 03:52 |
[