Човек живее дълго с мисълта,
че не знае кога и от къде започва любовта,
щастливи мигове, приятни дни
нижат се понякога с горчивини.

И когато ни обичат се съмняваме в това,
и въпроси си задаваме: “- Ами до кога?!”.
Като че ли не виждаме, не чуваме,
и страшно дълго над това умуваме…

Почувстваме ли трепета на любовта,
от страх обзети отхвърляме я настрана,
страхуваме се приятеля да не загубим,
страхуваме се въобще да губим.

Защото както незнайно идва любовта,
така понякога завинаги у нас остава,
обречени от нея завинаги на самота,
живота ни в болка и тъга минава.

Но идва ден изгубваме човека,
с който сме свикнали така добре,
всичко опустява, заглъхва някъде далеко,
само любовта у нас остава,
но кой ли ще ни разбере?

С много обич пак те моля,
не губи човека който обичаш,
няма по-голямо терзание от това
сама в живота си да скиташ!

Ела при мене, прегърни ме,
нека двама в една любов горим,
не само мигове откраднати, неповторими,
а живот от щастие да сътворим!

Искам свойта обич да ти дам,
изгаряща от жар и плам,
макар далеч, макар и сам,
най-свидното на тебе да отдам!

Уханни рози мислено ти поднасям,
нежно разцъфнали в моите мечти,
безмълвно разтворили в себе си вятъра,
носещ на крилете си копнеж и сълзи!

~STIVKO~
STefan IVanov KOvachev
Sofia, Bulgaria,
1999.12.05 22:15 - 00:30