Стои китарата ми в ъгъла смълчана
отдавна недокосвана с ръка,
в душата ми като дълбока рана,
кърви несподелена любовта!

В тишината тъжна на нощта,
през сълзи се взирам в полумрака,
макар да зная че греша,
че напразно чудо чакам!

Защо така горчива е съдбата,
защо така далечна си и ти,
нима навсякъде живота по земята
е пълен само с мъка и мечти?!

Всяка нощ, като в треска те сънувам,
треперещ милвам твоето лице,
“- Обичам те! Обичам те!” – бълнувам
и търся в мрака твоите ръце!

Къде си ти, защо те няма?
“- Защо?!” – ще викам, ще крещя
от раната, от болката голяма,
от сълзите и мрака на нощта!

Колко силна трябва да е любовта ми?
Колко силен трябва да съм аз,
за да стигне през пространството зова ми,
с треперещ и вълнуващ глас?!

До сърцето ти да стигне любовта ми,
да затупти задъхано, да загори,
очите ти да заблестят засмени
и щастието над мечтите да се извиси!

~STIVKO~ 
STefan IVanov KOvachev
Sofia, Bulgaria, 
1999.06.01 00:43