Край на моя живот!

Сигурно това са последните ми редове,
които в тоз живот изстрадан пиша,
и няма повече да чувам викове,
няма да ме има, да чувствам и да дишам.

Много трудно пиша, ръката ми трепери,
празно и пусто е навсякъде,
не знам вече какво ли не съм писал
и какво ли още ще напиша....
а после дали ще има кой да ме намери...

Не, знам че няма никъде да бъда,
ще се разтворя в нищото и ще съм нищо,
дано не се окаже, че съм останал пак излъган
и ще страдам този път безкрайно вечно....

Но може би пък там, накъдето съм се запътил
ще има кой да ме посрещне,
ще ме прегърне и завинаги ще ме обича
и няма да ме пусне никога
за да ме има вечно....

Все още мога да пиша,
ще пиша докато падна,
макар че всичко съм написал,
но още не всичко за съдбата гадна....

Защо когато сърцето си ти давам,
без милост го разкъсваш,
защо душата си разтворил все да страдам ,
ти отвсякъде ми я отблъскваш....

Дано това е само кошмарен сън,
от който невярващ пак ще се събудя.
ще стана, ще погледна вън,
ще те видя и  ще знам,
че няма никога да те загубя....

Този ден дори не знам и кой е,
но има ли значение това,
все някога ще е последен, за последно твой е,
и няма да има дори в бъдеще измамно,
само в спомен твой ще се превърне
докато и него и мен забравиш...

И никой над душата ми не се смили,
нито ТИ, нито БОГ, оставихте ме в мъка
да търся пътя който да поема, да се реша,
но аз не решавам, аз искам и вървя....

Къде ще стигна нямам и представа,
в нищото или в някой сън при тебе ще остана,
вече всичко ми е безразлично, само да не страдам....
не искам нищо вече, само вечният покой,
където няма нищо, даже спомен от живота мой...

Аз почти съм мъртъв вече,
сърцето ми отне и го разкъса,
душата ми я взе и в ада я захвърли
и без да искаш на гибел ме обрече.

И не ме лъжи, че много ще ти липсвам,
поне накрая искрена бъди,
аз зная колко много юзерс има в твойта листа,
за които на всичко си готова ти.

Няма  да има с кого да се подиграваш,
на кого да казваш своите лъжи,
ще опустее целият ти свят
и тогава мъка безкрайна ще те стопи,
ще искаш нищо да не чувстваш,
докато в нищото се стопиш....

                       ....................

Едва виждам  и пиша,
едва чувам и дишам,
не чувствам нищо, но знам че си отивам,
дано накрая да не страдам,
само едничко чувство че те обичам
ми остана и с него заминавам....

Ох едва се движа, пълзя със сетни мъки,
но пералнята съм пуснал,
трябва всичко да съм изпрал...
в ковчега да ме сложат с чисти дрехи,
искам кремация и урната ми да положат
в гроба на майка ми до нейното сърце....
Тя толкова много ме обичаше....

...Те сигурно ще ме посрещнат,
но няма да може никой да ме утеши,
защото това единствена си ти,
но ти не си до мене и няма никога да бъдеш,
тогава нека нищо да съм аз,
от всички времена и измерения
да изчезнат всеки спомен и следа...........

Чувствам се като Исус Христос,
цялата си нежност и любов ти дадох...
а ти ме предаде и ме унищожи...
ОТЕЦО МОЙ вземи ме,
оставям се в  твоите ръце,
моля те всички грехове прости ми,
и направи каквото смяташ за добре!!!!!!!!!!

~STIVKO~
STefan IVanov KOvachev
Sofia, Bulgaria
1999.06.04 03:00

Някакъв ПЕТЪК…
Да се изпрати 
във
ВТОРНИК